Писателят Антон Дончев

Талантливият творец Антон Дончев навърши тази есен 80 години. По този повод академикът бе удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий” за значимите му заслуги в областта на културата. В кампанията „Голямото четене” миналата година романът му „Време разделно” бе класиран от читателите на второ място след Вазовия „Под игото”. Носител е на награда за балканска литература „Балканика” от 1999 г., а през 2004 г. ректорът на СУ, Боян Биолчев, му връчва голямата награда за литература. За последните 12 години писателят има над 800 срещи, в които неспирно повелява на българите да не забравят, че имат крила.Пълнокръвни и пулсиращи с духа на историческото време, което претворяват, романите му са послание, дошло от корените на българщината и завет, отправен към бъдещето.

Без читател няма литература

„Работата на един писател е да пише книги и писма до неизвестни адресати, издателите да ги печатат, те да стигнат до къщите и библиотеките на хората и тези адресати да прочетат писмата. За мене литературата е категорично съавторство. Тя се създава в момента на прочитане на книгата. Иначе книгата е един куп листа със знаци по тях. Всичко зависи къде ще попадне тя. Творческият процес „литература“ започва да се осъществява в момента, в който върху страниците попадне погледа на читателя като слънце върху нива, и ако авторът е голям, може да има щастието върху тези листа да падне и капка сълза. Както една крушка светва, когато до нея достигат два кабела – енергията на читателя и енергията на писателя − така и творческият процес се осъществява, ако има и кабел на читателя”.

Без култура човек е сляп

Според акад. Антон Дончев ние не знаем какво имаме и не го ценим. Основният проблем на всеки народ е земята. Българската земя, твърди той, е с нерешена собственост, необработена, ненапоявана и необичана. Между културата и отношението към родната земя има връзка, защото „култивирам” означава „отглеждам”.

„Всеки се ражда като кучетата и котетата – сляп. Само културата може да му покаже разположението на предметите в света. Тя е очилата. Хваща се детето и докато му побелее главата, то се култивира“.

Държавата на българския дух

Авторът на четирилогията „Трите живота на Кракра” разказва за създаването на държавата българска преди 1330 г. Тогава все още е нямало български народ. Когато Василий ІІ (976−1025 г., по време на царуването на Самуил, бел. а.) идва тук преди около 1000 г., заварва една друга държава – държавата на българския дух. 50 години се бият българите, за да бъдат българи. Защо Кракра отказва да признае властта на византийския император, който му оставя езика, данъците, границите, църквата и му дава по 3–4 кг. злато на месец?

„Защо иска да остане българин? Иска да остане българин − защото народността е общност от хора, които имат общи, присъщи само на тях културни ценности, предавани от поколение на поколение − за да стигне до наши дни. Именно с това културно минало той (Кракра – бел. ред.) иска да се легитимира като с лична карта. Ние сме народ, защото имаме българска култура”

Ние сме инструмент в световния оркестър

„Трябва да пазим тази българска култура, не само за себе си и за другите, защото ние сме глас в световния хор и без нашия глас той не е същият. Може да е гъдулка, може да е гайда, но той е български. Ако нас ни няма, един глас по-малко. Ние не сме само членове на българската държава. Ние сме светлинки, ние сме главни в пламъка, наречен държава на българския дух“.

Невероятният език български

„През цялото време, докато говоря, чувам музиката на този език. Как са го направили, как са го запазили? По нашите земи са живели келти, готи, ние сме абсолютни наследници на траките. Всичко го има на тази земя. И в резултат на това нещо е станала една невероятна стомана, една невероятна сплав. Един патагонец да го хванеш и да му кажеш две думи, веднага ще ти каже коя е добра и коя лоша: смърт и любов. Кой няма да каже, че смърт е лошата дума? Всичко има в нашите звуци: има песен, има красота”.

Посланието

„Достойнството е гръбнакът, който ни държи прави, за да можем да погледнем нагоре и да видим звездите... Това, от което нашият народ се нуждае преди всичко сега, е обединение. Нашата мисия е да пазим това, което е неповторимо в нашата нация, защото без нас светът ще е по-беден. Нашата мисия е да предадем на другите красотата, създадена от нас и преди нас, и да ги направим по-добри и по-щастливи”.

Текст и снимки:

Десислава Илиева