Иво Папазов – Ибряма

„Забравях на колко сватби съм обещал да свиря”

Роден в семейство на потомствени музиканти през 1952 г., Иво Папазов – Ибряма започва да свири, когато е само на 9. Първоначално се учи сам и твърди, че за него не било трудно. Може би, защото още от дете усеща музиката в себе си. Минават години, но тя не го предава, не я предава и той. „Просто сме една любов от раждането до гроба”, казва Ибряма за музиката, благодарение на която днес се радва на световна популярност. С вълшебния си кларнет Иво Папазов превърна сватбарската музика в джаз феномен и покори публиката в десетки държави на три континента. Световните медии са удивени от таланта му и го засипват с комплименти. Колегите му пък го наричат слънцето на кларнета. През 2005 г. музикантът спечели и престижната награда World Music Audience Award на британското BBC Radio 3. Наградата му бе връчена от дългогодишния негов приятел и продуцент Джо Бойт. През същата година той стана и лице на България за първия рекламен клип на страната, който се завърта по Euronews. Само преди дни Ибряма получи поредното отличие. На 24 май той бе награден от президента с орден „Св. св. Кирил и Методий”. Малко след награждаването виртуозният кларнетист бе така любезен да отговори на няколко въпроса специално за читателите на вестник „Анонс”.

Честита награда! Какво е отношението ви към наградите?

Благодаря! Приемам ги като резултат от дългогодишната ми работа и като признание към мен и моята музиката. Винаги съм казвал, че те са за българския народ, за хилядите ми почитатели, за моето семейство, за съпругата ми Мария, за синовете ми. Себе си слагам на последно място. За мен най-голямата награда са грейналите лица и сълзите от радост в очите на хората.

Как се ражда музиката ви?

Когато се уединя, когато съм на риба... Музиката постоянно е в мен, сънувам я, просто трябва да я изсвиря, да я запиша.

Как стигнахте до световните музикални сцени?

Трудно беше. Няма рецепта за това, освен ако не се броят годините, през които съм свирил. Отначало го правех по цял ден вкъщи, а после се събирах с други деца музиканти и си сформирахме биг бенд. Аз бях по-нисък и затова се качвах да свиря на столче. Когато станах на 13-14 години, започнах да свиря по сватби и сборове с по-големите. Междувременно учех и в музикалната школа при Петър Филипов. Свирил съм при нечовешки условия: на жеги, в каруци, на платформи, издигнати върху помийни ями. Хапали са ме комари, задушавали са ме неприятни миризми. В Карловско, например, свирим, а циганите се колят с косите. Ние обаче не спираме. Още тогава мечтаех за световната сцена и имах късмет. Господ ми помогна, като ме срещна с Иван Шибилев. С него започнахме да обикаляме страната. Аз бях пич с дълга коса, свирех без умора, разглобявах, сглобявах кларнета, импровизирах. Хората ми се радваха и това ме правеше щастлив. Тази сцена ме направи музикант и тя ми помогна да се кача на световната. Решаваща за мен се оказа и срещата ми с Джо Бойд в края на осемдесетте години. След това дойдоха участията ми в джаз фестивали в Европа, после пък концертът с оркестър „Тракия” в прочутия лондонски клуб „Рони Скот”... Невероятни спомени!

С кой музикант искате да свирите?

Свирил съм със световноизвестни чужди музиканти като Дейвид Самборн и Джони Грифин. Правил съм го и с пичовете от „Ахат”, получи се невероятен джемсешън. Но с никой не съм се надсвирвал, а много бих искал да го направя. Няма значение дали музикантите свирят традиционна музика или джаз, мога да се включа навсякъде. Мога и с Iron Maiden да го направя. Една година го бяхме замислили в Каварна с тях, но плановете ни нещо се объркаха. Но ще стане.

Къде може да ви чуе българската публика?

Все по-рядко у нас. Поканен съм на SPIRIT of Burgas през август. Ще свиря и в Измир. Нашите изселници там умират за музиката ми. Не е редно обаче някои организатори да си правят реклама на мой гръб. Наскоро от един фестивал обявиха, че ще участвам, макар че им бях отказал. Не са редни тези неща. Свирил съм на благотворителни концерти, без да се замисля, когато е за добро дело, но е грозно да се злоупотребява с името ми и после аз да изляза лош.

Кои са най-интересните ви случки от сватбите, на които сте свирили?

Много са, има много интересни. Спомням си една сватба в Бургас, в квартал „Победа”. Беше през 1975-1976 г., че може би и по-рано. Сватбата беше няколко дни, но вечерта на първия ден младоженецът се разсърди, скарал се нещо с тъста и си тръгна. Според обичая на следващия ден младите трябваше да се даряват. Младоженецът обаче не ще да се върне, беше голям пичага, от рода на боксьорите. Аз свирех тогава с едни момчета от Кърджали. Решихме акордеонистът на другия ден да замести младоженеца. Сватбата продължи. Хората гледат, едни го взимат на сериозно, други се смеят. Акордеонистът, облечен с дрехите на младоженеца, приема дарове... Истинският младоженец обаче, като чул какво става, веднага се върна... Музикантът обаче му каза на майтап, но със сериозен тон: „А, късно е вече, сега аз съм младоженец, изчакай отстрани”. Спасихме сватбата, момчето се ожени. Ако някой от Бургас чете това, може и да си спомни, да потвърди историята. Случвало се е на сватба булката да избяга с парите, на следващия ден – ни булка, ни сватба. Имаше един случай пък на младоженеца починал баща му и той го скрил. Беше в „Бунарджика” в Пловдив. Какво да прави момчето? Вечерта починал бащата, а за следващия ден е обявена сватбата. Гостите – поканени, подаръците – купени. Накрая на сватбата жененият вече мъж ни каза, че ни кани на погребението на баща си.

Свирихте ли?

(Смее се.) А, не. Никога не свиря на погребения. Но си спомням и друг случай в Пловдив. Вече бяхме приключили ангажимента си, а хората не искат да ни платят пълния хонорар. Барабанистът обаче се ядоса и каза: „Няма да си тръгнем от тук, измислете нещо”. Започнаха да носят пуйки, суджуци, пилета, ракии и така докарахме до пълния хонорар.

Музикант къща храни ли?

Стара поговорка, но не винаги е била вярна. Имаше един период, музикантите – кьораво и сакато – хранеха всички роднини до пето коляно. Имаше години, в които свирех всеки божи ден. Понякога забравях колко сватби съм поел. Една и съща палатка се местеше от село в село. Не можех да откажа, това бяха най-важните моменти в живота на хората и аз свирех всеки ден за тях. Бях оставил само понеделниците свободни, но и тях започнах да запълвам за приятели, когато не мога да им намеря друг ден.

Албумът ви „Танцът на сокола” е вече в мрежата. Защо го нарекохте така и каква музика е включена в него?

Отдавна исках да запиша тези мелодии. Дълги години живеех с тях. Живеех с музиката и образите на родителите ми, на хората, сред които израснах. От тях наследих тази музика. Изпълненията ми в диска са една модерна, различна интерпретация на тези мелодии, всяка от които си има и своя история. Записах ги за свое удоволствие, но след това реших, че трябва да ги дам на хората. Когато съм ги свирил в Измир или Бурса, хората плачат, защото това е част от техния живот, от техните спомени.

Биляна Богоева

Сн.: „Месечина Мюзик”

Интервюто е реализирано със съдействието на „Месечина Мюзик“